Академик ПловдивБалканБероеЛевски Лукойл Рилски спортистСпартак-ПлЧерно море ТичаЧерноморец БургасЯмбол
НОВИНИ
 

Уроци по човечност: Генералният мениджър на Академик Пловдив Тина Димитрова и нейната Специална мисия

Уроци по човечност: Генералният мениджър на Академик Пловдив Тина Димитрова и нейната Специална мисия"Изведнъж видях колко щастие съм донесъл. Започнах да се радвам на тренировките, да виждам нещата по различен начин, да мисля различно. Вместо разочарование изпитвах огромно удоволствие от заниманието си. Осъзнах, че правя нещо съвсем дребно, но се случват велики неща. Ето например малкото момченце на съседите страдаше от синдрома на Даун. Веднъж то влезе в двора ни, носеше топка. Научих го как да стреля, как да играе с глава, малко от това, малко от онова... Продължихме така месец или два. Един ден се върнах от поредица гостувания с Дипломатс и го видях да играе футбол с другите деца на улицата. Щом ме видя, детето изтича към мен, скочи в ръцете ми и се прегърнахме. Беше толкова щастливо, че може да играе с другите деца. Или по-скоро, че те му даваха да се присъедини към тях. Но дори простичкият факт, че то изобщо може да се приобщи към тях, ми даде огромна увереност, че правя нещо наистина добро.

Това даде отражение и в други области. Когато беше горещо, семейството на това момче трябваше да внимава особено много. Имаха басейн в двора и се ужасяваха, че един ден синът им, който не можеше да плува, щеше да падне вътре и да се удави. Един ден плувах в същия басейн, детето излезе, видя ме и тутакси се затича и скочи във водата. Сякаш беше забравило страха си. Увереността, която беше получило от футбола, му беше помогнала да преодолее уплаха си от водата и вече можеше да се научи да плува.

Тогава осъзнах, че като помагаш по мъничко - малко тук, малко там, - можеш да промениш живота на едно дете. Усилията са нищожни, а удовлетворението е огромно.“, това пише великият футболен треньор Йохан Кройф в „Моят начин. Автобиографията“ от Йохан Кройф (изд. „Сиела“, 2016)

Сигурно е странно в официален сайт на баскетболна федерация текст да започва с цитат на велик футболист и футболен треньор. Но всъщност не. Общото между големите хора, хората с добро сърце е именно в това – да изпитват щастие от малките победи на другите. А в баскетбола, българския баскетбол, такива хора не липсват.

Тина Димитрова е известно име у нас. Бивша баскетболистка (Марица и Септември), бивша треньорка на подрастващи в България и Италия, бивша треньорка на жени, понастоящем пловдивчанката е в ръководството на една от приятните изненади на последното първенство в НБЛ – бронзовия медалист Академик Пловдив. Ежедневно Тина изпълнява задълженията си на администратор като Генерален мениджър, но съчетава дейността си с много други задължение. Най-забавното и обичано от тях (с изключение на това да бъде майка на бившата националка Екатерина Димитрова и национала и капитан на Балкан Димитър Димитров, и горда баба на три внучки) е Специалният отбор.

Срещаме се след поредната тренировка, на която, по изключение децата са по-малко. „Иначе се събират по 20-на. Направих им серия от упражнения, нещо като баскетболен комплекс. Исках да им е по-интересно. Бях толкова горда, когато всички скочиха с два крака на препятствието, след това успяха да хванат топката в игрището. А като го съчетаем с вкаран кош, щастието е за тях. Мен лично кошовете никога не са ме впечатлявали. Радвам се заради тяхното щастие.“

Всичко с нейния Специален отбор в България започва преди 4 години. Но историята й и интереса й да помага на хора с увреждания датира от много по-отдавна.

„Винаги съм се интересувала, още от малка, от такива хора, които имат проблеми с комуникация, с придвижване. Но тогава беше много затворено, много малко се говореше за тях и ми остана само като някаква мисъл в главата. След като отидох в Италия започнах да се занимавам с един от ПР-ите на клуба, който се занимаваше точно с баскетбол за хора с психични увреждания. Ходех, когато имам възможност, да му помагам. Отделно участах в едно две събития с тях. След това започнах да го правя по-редовно.

Димитър имаше един сезон, в който играеше в Серия С2, успяха да се изкачат в Серия С1. Беше голяма еуфория и успех. Запознах се със спонсорката на техния отбор, станахме добри приятелки. Тя ми подари книгата на Уилям Босе – един от най-големите фенове на Фортитудо – един от големите в исторически план италиански клубове от Болоня, със Саша Джорджевич, Карлтън Майърс. Авторът следвал отбора навсяъде, но му откриват тумор и шансовете му са да живее след операция, но с 99% инвалидност. Семейството му решава да му даде шанс да живее. След операцията може да движи само главата си. Бившите звезди на Фортитудо правят една група, за да му помагат да води пълноценен живот. Попаднах в тази група и започнах да участвам в техните събития.

Израстнах много покрай тях. Не ме е страх да си призная, че до този момент бях много ограничен човек. Научиха ме на страшно много неща. Те ме накараха да бъда по-добра.

Когато  се прибрах у дома, в една беседа с треньорката по тенис Дора Рангелова, която ме пита какво ми липсва най-много от италия. Признах, че освен хубавото вино и сладоледа, ми липсва работата с такива деца. Тя ме свърза с една неправителствена организация – Паралелен свят и така започнах.“

Събира група с деца и младежи с най-различни проблеми и увреждания. Отборът й покрива почти целия спектър на хора със затруднения – от Детска церебрална парализа, Синдром на Даун, аутизъм и т.н. „Не мога да изброя всички. Започнах с 8 деца, сега са около 28. Аз ги наричам деца, но те са младежи. Най-големият ще стане на 29 години тази година. Но в някакъв аспект са абсолютни деца. Толкова са чисти, радват се на най-малките неща, помагат си. Започнах с тях един път в седмицата тренировки. Четири пъти бяхме в Италия на събитията, в които преди участвах – два пъти в Болоня, два пъти в Казерта. Бяхме гости на гребния клуб на Галатасарай, но имахме възможност да посетим и тренировка на баскетболния отбор, и на футболния стадион бяхме. Миналата година бяхме наградени с петдневно пътешестие във Франция от Мултиспорт дей, но заради пандемията се отложи и ...отидохме на море.“

В забързаното ежедневие на служител на разрастващ се клуб с амбиции на всяко едно ниво – от баскетбол за мъже до развиване на голяма школа за подрастващи, Тина намира отдушник в заниманията си именно със Специалния отбор. „Времето с тях минава неусетно, забавлявам се много с тях. Забравям всички проблеми, които имам. Обичаме се взаимно. Родителите са повече майки. По една или друга причина те са останали сами с децата си. Те са едни абсолютни героини. Почти никога не се оплакват и правят всичко възможно децата им да се социализират, защото чрез спорта това постигат. Те няма да станат баскетболисти. Но промениха си начина на ходене, на общуване. Има едно момче, кото не пускаше ръката на майка си. Миналата година на морето отиде сам и ми взе кафе от бара и се върна сам за захар. Уникален успех. Онзи ден, като ги видях как прескачат с два крака по-високи препятствия, си казах, че всичко си е заслужавало“, вълнува се бившата треньорка.

Инициативата й е абсолютно частна. Разчита на помощта на приятели, познати, някои родители. Със Специалния отбор не участват в проекти, не печелят пари. „Правим го абсолютно на добра воля. Имам страшно много приятели, фирми, които ми подават ръка, когато трябва да пътуваме, да покриваме наемите за залата. В момента те тренират в зала СИЛА, защото и те виждат разликата да тренират в по-хубава зала. Така че са поставени при равни условия като нашия професионален отбор Академик Пловдив. Помага ми един итлианец. Всеки септември правим едно събитие „Щастливи за ръка“, за всякакви спортове. Той дойде на първото събитие, Маурицио, и от тогава доброволно работи с тях, много помага и те много го обичат. Искам да му благодаря специално. Другият човек, който много помага е бащата на едно от децата. Той нямаше представа от баскетбол, а вече вкарва. Реално обучавам и родители. Имам си отбор от родители“, хвали се Тина.

Една от болните й теми е липсата на повече ентусиасти като нея в други градове в България. „В София в НСА благодарение на Марияна Борукова направиха отбор. В Разград Пенко (Велчев – президент на Вълци (Разград) - б.ред.) работи с малките, което ми е мечта – да започна да работя с тях от най-ранна детска възраст. Така ще имат много повече шансове за социализация и движение като цяло“, казва Димитрова.

За четири години отчита, че е постигнала много. И доказателство за това е щастието и вълнението на нейните възпитаници за всичко, свързано с баскетболната игра. Едно преживяване, като например да изведат учатниците в мъжкия Мач на звездите, оставя ярък спомен и е повод за седмици разговори между тях. „Децата са щастливи, че общуват, че могат да пътуват, да откриват света. В италия съм ги водила на много исторически места. Първоначално си мислех, че го правя за родителите, но се оказа, че те се впечатляват. На второто пътуване се чекираха сами. Оставихме родителите им в другата редичка, а те сами с паспортите и билетите преминаха. Това беше страхотен успех за тях, защото най-голямата мъка на родителите им е какво ще се случи с децата им, когато един ден останат сами. Не всички ще могат да се оправят сами, но някои имат шанс. И благодарение на тази социализация постигат огромен напредък в тази насока. Щастливи са да са заедно. Обичат да бъдат аплодирани, да бъдат видени. Като всички хора. Мисля, че всички хора обичат вниманието. Взаимодействието на хора с толкова различни проблеми е нещо невероятно. Едното момче си навехна глезена в Болоня. Наложи се да го водя на лекар. Преди това обаче всички се впуснаха да помагат. Тичаха до бара за лед, всички бяха много съпричастни“, споделя треньорката.

Разказва за интересен случай при едно от пътуванията на отбора в Италия. „В мача децата се групираха по двойки според проблемите им. Има в нашия отбор едно момче, което подскача непрекъснато. Такъв му е проблемът. Та то си намери в италианския отбор момче със същия проблем. Беше много забавно как си разговаряха по между си без да знаят езика, хващаха се за ръце и въобще – станаха си приятели. Решили сме с треньорката им да си сменим отборите при следващата среща.“

В радостта и отдадеността на каузата си Тина не забелязва препятствията и предизвикателствата. „Аз се държа с тях като с хора без проблеми. Карам им се, наказвам ги. За мен най-голямото предизвикателство е едно момиченце с ДЦП, с много големи двигателни проблеми. Доста затруднено движение на горните крайници. Като дойде не можеше да стигне с топката до 1 м над главата си. Сега вкарва кошове. Това беше за мен едно преодоляно препятствие. Много искам техните родители за миг поне да се разсеят. Майките ги обичам страшно много. То е взаимно. Родителите на децата, които идват при мен са много отворени. Някои от тях ходят и на плуване, тенис. Всъщност „Паралелен свят“, с която работя, организира изключително много събития за тях, форуми и социален живот“, казва Димитрова.

Но не липсват и тежки моменти. „Досега не съм изпитвала съжаление. Но сега ми е много тъжно - имам две братчета, на различна възраст, с еднакво заболяване. Бащата обаче винаги е с усмивка, а децата се забавляват. Това е един от случаите, в които ми стана много тежко. Приемам тези тежки истории като част от живота. Всички имаме проблеми. Те нямат нищо общо с проблемите на тези хора. Те са тук, на земята, трябва да им се отдаде заслуженото. Те трябва да бъдат пълноценни хора. Затова ги приемам като такива. Не ги съжалявам. Има моменти, в които може би те трябва да ни съжаляват. За мен е удоволствие. Това че са по-различни от нас, не ги прави заразни“, споделя пловдивчанката. И признава – вече е приобщила цялото си семейството към този отбор. „Моите внучки, Атина (голямата дъщеря на бившата националка Екатерина Димитрова – б.ред.) и Ева (дъщеря на национала и капитан на Балкан Димитър Димитров – б.ред.) са толкова свикнали с тях. Февруари ходихме на ски на Боровец. Взехме инструктор, който беше доброволец. Част от тях водихме на шейни. Ева беше с нас. Тя си танцуваше с тях, държеше ги за ръка. Това е нещо, което много трябва да помислим – да си възпитаме децата си така, че да приемат тези хора. Малкият отбор (инициатива за обучение по баскетбол на деца в ранна детска възраст на Екатерина Димитрова – б.ред.)  има тренировка преди тях. Първоначално им се присмиваха. Но след като говорихме с децата, обяснихме им, вече им помагат“, казва още Тина.

В работата си със Специалния отбор тя се влага със същата енергия и страст, както във всяко друго начинание. Няма значение дали става дума за делата на мъжкия Академик Пловдив, постигнал най-големия си успех през сезон 2020/2021 – бронзови медали в НБЛ и сребърни в Балканската лига, дали се занимава с школата на отбора, излъчила финалисти в няколко от Държавните първенства за момчета и юноши. Тя гори със страстта, с която по-близките на баскетбола си я спомнят край терена като треньор.  „Много е важно да имаш отношение, като работиш да имаш отношение към това, което правиш. Това го научих в Италия, и от работата си с тези хора. Работила съм се с професионални отбори като играчи, сега продължавам. Различно е. Там където има пари, има изисквания. Когато разберем, че спортът е нещо велико и приемем нещата малко по-философски, нещата в българския спорт ще тръгнат. У нас сме малко крайни. Когато бием сме супер щастливи, а при загуба на сщия отбор настава някаква драма.

Специалният отбори и Малкият отбор са забава. На това ме учат. Макар че аз винаги съм се забавлявала, през цялата си кариера. Тук няма напрежение. В професионалния баскетол съм се забавлявала също. Напрягайки се. Мисля, че ако обичаш професията си...пък аз я обожавам. Баскетболът за мен е начин на живот. Сега не ми липсва треньорството, но...Отварям една скоба – когато пораснат достатъчно Атина и Ева...Мога да се върна в треньорската професия. Имам цял списък с момичета на бивши състезателки и може да се получи страхотен отбор“, споделя бившата треньорка.

И настоява уроците, които всяка среща със Специалните й момчета и момичета я учат, са много, вечни и значими. „Учат ме на много. Да се наслаждавам на момента. Те не са ме виждали всъщност тъжна. Защото дори да отида без настроение в залата, веднага ми го оправят. Като се облека с нещо различно от спортно облекло, получавам такива комплименти, каквито не съм получавала през целия си живот. Наслаждават се на всеки момент. Когато празнуваме Коледа, Нова година в ресторант, те са от 6 часа в ресторанта и са на дансинга. Танцуват до 10 ч. и не сядат. Пеят, обичат да се изявяват. Мечтаят за семейства. Учат ме да не се отказвам и да не си свалям усмивката“, завършва Тина.

С усмивка!

1 2 3 4 5 ... 178 »
КЛАСИРАНЕ
НБЛ



Няма изиграни срещи
Галерия
Партньори на клубовете
Molten